Мумиите са живи?

Това е песен от новия албум на световноизвестния южнокорейски поп певец Псай. Видеоклипът вече е гледан от половин милиард души: 
А в същото време в Северна Корея  има хора, които не познават вкуса на хляба, не знаят, че може да се пее или че има радио. И как да знаят - режимът държи стотици хиляди в концлагери, пред които бледнее и самият ад.

От над 50 години в Северна Корея съществуват концентрационни лагери. В тях са избити стотици хиляди хора. В момента 200 000 севернокорейци са изолирани в подобни лагери. Заедно с градските затвори, центровете "за отдих чрез труд" и зоните за депортация на "съмнителните елементи", концлагерите съставляват ядрото на едно общество, държано в плен. Концлагеристите са напълно изолирани от външния свят и без всякакви права. Храната им се състои от царевична каша, зелева супа и месо от плъхове. Охранителите имат пълна власт над концлагеристите. Никой от задържаните не може да се надява на завръщане в нормалния живот. Затворниците умират от глад и изтезания.

Севернокорейските концлагери приличат на нацистките, съветските или китайските. Чисто севернокорейски специалитет са обаче търсенето на обща вина и повсеместните предателства. Всеки, който слуша чужди радиостанции, застрашава роднините си. В лагерите попадат цели семейства. Не са малко и онези, които изобщо не знаят за какво са арестувани. Девизът гласи, че децата трябва да "измият греховете на родителите си". Всички остават в лагера до смъртта си.

Гладът като изтезание

Доносниците получават допълнителна порция

Всички лагеристи са задължени да доносничат. Всеки шпионира останалите и прави донесения. Опасно е човек да се довери някому, защото всеки може да бъде предател. В спалните помещения, класните стаи и работилниците царят принудителното мълчание, подозрението и самотата. Лагерният ред не разрешава събирането на повече от двама души на едно място. Нарушителите на това правило биват разстрелвани на място. Всяка особеност в поведението на съседа трябва незабавно да бъде докладвана. Онези, които отказват да дават информации, също биват наказвани. Доброволните информатори получават като награда по-лека работа и допълнителна порция храна.

Блейн Хардън, който е бивш кореспондент на "Вашингтон пост", а понастоящем колумнист в "Економист", разказва историята на Шин Донг-Хюк, роден през 1982 година в концентрационен лагер №14. Появата си на бял свят Шин дължи на един "брак за награда". Управата на лагера въвежда тази най-висока награда за неженени затворници, които се трудят усилно и неуморно доносничат. Новобрачната двойка има право на пет брачни нощи, като "съпрузите" могат да се виждат по няколко пъти в годината. Братът на Шин е осем години по-голям от него, но му е също толкова чужд, колкото бащата, майката и другите деца-роби.

Охраната в лагерното училище научила Шин да се покланя ниско, да не гледа никого в очите и да се срамува от произхода си. Задаването на въпроси е забранено, иначе - побой. За да получат допълнителна порция храна, децата са принудени да докладват на учителите за всяка дума на своите другари. Те не научават нищо за света зад стените на лагера, не знаят нищо за страната си, за историята й, а още по-малко за това, че съществува и друга корейска държава на Юг. Те никога не са виждали пари, не знаят нито една песен, нямат представа какво означават понятия като морал или приятелство. Шин не вижда нищо особено в това да изблизва остатъците от разсипаната по пода зелева супа. Под "свобода" разбирал печено месо.

Бягство от ада

Големият севернокорейски ГУЛАГ

Шин издава на един надзирател плановете за бягство на майка си и брат си. Надзирателят обаче премълчава източника на информацията и поради това Шин попада под подозрение - като възможен съучастник. Хвърлят го в подземния карцер за повече от шест месеца и го изтезават. Брат му е разстрелян, а майка му - обесена. Девет години по-късно Шин успява да избяга от концлагера. Неговият другар, който му разказал за наличието на други държави отвъд границата, изгорял върху оградата с високо напрежение, опасваща концлагера. Самият Шин има по-добра съдба. Той успява да се добере до китайската граница, преминавайки я с помощта на подкуп. Прекарва десет месеца при един свинар Там за първи път в живота си получава малко пари и топли дрехи.

Бягството от преизподнята не означава обаче автоматично завръщане към нормалния живот - то е по-скоро скок в един непознат свят. Едва като млад мъж Шин научава какво е радио, какъв е вкусът на бисквитите, какво означава думата "дълг". Душевните рани от лагерния ад остават обаче завинаги. Остават кошмарите, осакатените ръце, хроничната подозрителност, самоомразата. Остава животът, в който няма нито усмивки, нито сълзи.

Какъв жесток контраст между Южна и Северна Корея - и то в наши дни!!!   Благодарение на комунистическата идеология, разбира се. 

Има информация, че при визитата си в Москва Ким Ир Сен тайно се е срещал с няколко руски учени, които в този момент се занимават със съхраняването и поддържането на мумията на Ленин, а през 1994 година балсамират тялото на Ким Ир Сен. Най-интересното е, че той се среща с тях малко след като са казали, че в мумията на Ленин и до момента е запазена ДНК клетка, от която при желание може да се клонира жив вожд. Може би на тази среща не е имало нищо секретно, но е странно, че този факт и досега се пази в тайна.А разузнаването на Южна Корея е получило сензационни данни: от 1995 година изтъкнати учени на Северна Корея правят разработки за … възкресяване на починалия управник на КНДР???!!!

Източник: http://www.foxnews.com/world/2012/04/13/inside-north-korea-concentration-camp/

Добави в Svejo

Някои предложения за решение на проблема с паметника на Георги Димитров и с името на Димитровград

О т в о р е н о п и с м о до Президента на Република България

Уважаеми г-н Президент,

Съгласно чл. 98, т. 13 от Конституцията на Република България вие сте упълномощен да наименувате обекти с национално значение и населени места. В контекста на това ви пълномощие, се обръщам към вас с искането да преименувате два български града, които носят имената на двама души, изявени и доказани предатели на българската национална кауза – става дума за Димитър Благоев и Георги Димитров, респективно за Благоевград и за Димитровград – факт сам по себе си кощунствен за всяка една самоуважаваща се държава. Двадесет и три години след падането на комунистическия режим у нас, тенденциозно и безапелационно преименувал стотици градове, селища и местности, грубо и цинично изопачавайки по този начин българската история, днес страната ни продължава да е в плен тази извратена и по същество антибългарска топонимия. Това състояние на нещата е точна илюстрация – както за нас, българите, така и за външния наблюдател – на премълчавания, но повече от очевиден факт, че и до днес България не е скъсала със своето комунистическо минало.

Срам е за една страна нейни градове, селища и местности да носят имената на хора, активно борили се срещу изповядваните от народа й национални идеали. Такава държава не може да бъде уважавана на международната политическа сцена. Подобно поведение на незачитане на историческата истина е причина и гражданите на тази страна да изпитват срам от собствената си националност. Никой не иска да е гражданин на страна, потъпкала идеалите на своите родолюбиви деди и кичеща със селища и местности, носещи имената на откровени родоотстъпници.

 Това писмо не е исторически трактат и затова тук ще изложа само някои факти, които предполагам са ви известни, указващи, че имената на Димитър Благоев и на Георги Димитров по никакъв начин не могат да бъдат част от националната ни топонимия.

І. По повод на Съединението на Източна Румелия с Княжество България в „Нашите апостоли на свободата” (текст, остро критикуван от Захари Стоянов) Димитър Благоев пише: „Таквиз хора, били те патриоти, публицисти или българи, живеят само за настоящето и съединението за тях е такъв идеал, какъвто прилича на рабските понятия на тълпата. ... Идеалът за съединението на трите части, населени с българи, според рабските понятия на тълпата по тоя предмет ... се основава ... на някакви си исторически и национални задачи, които по-добре да ги наречем „исторически и национални глупости”, като „Велика България, Крумовското и Симеоновското царство” и т. н. Такъв е идеалът на тълпата за съединението и ... истински революционер не само кръв не пролива за такъв идеал, т. е. съединението, но счупена пара не дава…“.

Години по-късно, през 1917 г. в дебати, проведени в тогавашното Българско Народно Събрание, Димитър Благоев заявява: „Аз съм родом от Загоричане, но между другото аз не съм българин, аз съм македонец, македонски славянин! И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония като славянска земя, която ще има собствено управление”.

ІІ. Идеен последовател и партиен съратник на Д. Благов, Георги Димитров поставя решаването на българския национален въпрос в контекста на идеята за Балканска федерация. На проведения през м. май 1919 г. XXII конгрес на БРСДП (т.с.) – когато партията приема името БКП (т.с.) – Димитров говори против идеала на българите за национално обединение и пледира за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република. Четири години по-късно, през февруари 1923 г., Г. Димитров издига идеята за четири „български” съветски републики (България, Добруджа, Тракия и Македония) в рамките на Балканската Федерация, която, според него, трябва да е съпроводена от „национално-освободителни” движения на македонските, добруджанските и тракийските българи от “българската буржоазия”. След края на Втората световна война той настоява с „желязна метла”, както сам се изразява, да бъдат пометени, т.е. осъдени от „народния” съд народните представители и министрите („оправдать никого не следует!”) и две години по-късно в качеството му на министър-председател предприема ускорен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Георги Димитров винаги е заставал зад плана на Коминтерна за македонизация на българското населението в Македония, а след 1944 г. активно работи за насилственото присъединяването на Пиринска Македония към новосформираната югославска македонска република.

За мен казаното, написаното и извършеното от Д. Благоев и Г. Димитров не се нуждаят от допълнителен коментар, но вие, г-н Президент, бихте могли да се консултирате с представители на историческата общност у нас, които обстойно да ви запознаят и с други не по-малко срамни за българската памет техни „умотворения” и действия.

Надявам се на вашето обективно решение на въпроса с имената на тези два български града. Впрочем, това би могло да послужи за повод да предприемете, на базата на съществуващите исторически факти и на техния неизопачен прочит, действия за преименуване на всички селища и обекти с национално значение, чиито имена все още носят белега на Коминтерна и на датата 09.09.1944 г.

5 април 2012 г.                                  С уважение: Владимир Стойчев

                                                                                                

A моето предложение можете да видите ТУК.

Добави в Svejo