9 септември 1944 г. - подарък от Хитлер?

До 1958 г. датата 9 септември 1944 г. се отбелязва като “денят на въоръженото антифашистко въстание”.

После в продължение на повече от 30 години тя е “повишена” в “начало на социалистическата революция в България”.

А след 10 ноември 1989 г. най-често за нея се говори като за “ден на комунистическия преврат”.

Да видим кое от тези твърдения (и дали?) е вярно.

Действително още на 26 август 1944 г. ЦК на БРП издава известното “окръжно №4” за подготовка на въоръжено въстание с цел завземане на властта.

Само че, от една страна, “властта” фактически вече се е саморазпаднала. Съставеното на 2 септември правителство на Константин Муравиев наследява от кабинета на Иван Багрянов нареждането германските войски да напуснат страната и обявения неутралитет в съветско-германския конфликт. Към тях Муравиев добавя скъсване на дипломатическите отношения с Германия, молба за примирие със САЩ и Великобритания и указания армията да не оказва съпротива на руските войски, ако навлязат на българска територия.

От друга страна, няма и кой да организира “въоръжено въстание”. Партизаните (общо по-малко от 9000 души) все още предпочитат да стоят далеч от столицата. След 1943 г. т.нар. бойни групи практически не съществуват. И следователно тезата за “общонародно въоръжено антифашистко въстание” е просто един мит.

Мит е и версията за 9 септември 1944 г. като “начало на социалистическата революция у нас”. До 1947 г., когато се подписват мирните договори с победените във Втората световна война (а България е сред тях), лично Сталин държи под никаква форма да не става ясно, че и на нас ни е отредено да облечем болшевишката униформа. И не случайно по това време на мода е иначе безсмислената тавтология “народна демокрация” (сиреч, “народно народовластие”)...

От тази гледна точка началото на “изграждането на социализма” (и не само у нас) идва едва през есента на 1947 г. след създаването на Коминформбюро в условията на вече започналата студена война.

А дали 9 септември е “комунистически преврат”? Може, стига основните му извършители да са комунистите. Ама не са.

В нощта срещу преврата в София има само 8 партизани от т. нар. Шопски отряд, но те се крият в кв. Банишора. Един от членовете на измисленото по-късно “оперативно бюро” на въстанието - Владимир Бонев си спомня, че чул прокламацията на новото правителство по време на ... редовната си утринна разходка! А "ръководителят на бюрото"

Тодор Живков се появява в София едва след обяд на 9 септември!

Така че основната тежест по осъществяването на преврата пада върху няколко военни части, командвани от офицери - членове и симпатизанти на ПК “Звено”. Опитни превратаджии, “звенарите” предварително си осигуряват “ненамесата” на униформената полиция в София, както и на онези армейски подразделения, чиито командири не подкрепят удара, но предпочитат да запазят неутралитет.

Така “великият прелом” на 9 септември 1944 г. се осъществява безкръвно и лесно. Но, както казваше един кандидат-студент, “Едни ликуваха до полуда, а други не знаеха какво ги чака”...

Защото още на 10 септември комунистите наистина осъществяват вече “своя” си преврат. Създадената на този ден Народна милиция започва трескава дейност по изпълнение на инструкциите на “политическия ръководител” на щаба й Тодор Живков: “да задържа и предава на Народен съд всички виновници за стопанската и националната разруха, да издирва и залавя интелектуалните и физическите убийци на борците за народна свобода, да разкрива и ликвидира оцелелите фашистки ядра, да се справя с провокаторите, чуждите фашистки агенти и разпространителите на зловредни слухове” и т.н.

И стигам сега до едно твърдение, което вероятно ще предизвика възражения - все пак кой в последна сметка е в дъното на преврата от 9 септември 1944 г. в България? Сталин, който не крие амбициите си да разшири границите на руската империя от 1913 г.? Или Чърчил, който през октомври 1944 г. щедро ни “преотстъпва” на СССР, за да си запази Гърция.

Не, любезни ми читателю. Датата 9 септември 1944 г. е последният “щедър подарък” за България от ...Адолф Хитлер! Всъщност той ни го е направил още през август 1939 г. с подписването на прословутия пакт Рибентроп - Молотов.

Защото едно от условията на Сталин да приеме сключването на договор с Германия е тя да признае за “сфери на интереси” на СССР всички територии от Балтийско до Черно море. Хитлер се съгласява и още до 1941 г. част от тях (Прибалтика и половината Полша) се превръщат и в руски териториални придобивки.

Парадоксът е, че след края на Втората световна война извоюваните от Хитлер “сфери на интереси” на СССР се възприемат като даденост от страна на тогавашните му съюзници от антихитлеристката коалиция - САЩ и Великобритания. И от тази гледна точка се превръщат в плацдарм за съветската експанзия на запад и последвалата “васализация” на Източна и Централна Европа след 1945 г.

Така че, празнувайки “светлата дата” 9 септември, нека “другарите антифашисти” да не пропуснат да благодарят за нея и на Хитлер! А пък онези, които я ненавиждат, да споменат с добри думи Горбачов! Защото без неговата “перестройка” кой знае още колко щяхме да се радваме на “последния армаган на фюрера”...



Народният съд осъжда на смърт и затвор 26 министри
Народният съд е временна български съдебна институция, действала от декември 1944 г. до април 1945 г. Създаден е от установената с деветосептемврийския преврат от 1944 г. власт на Отечествения фронт (ОФ). Основната му задача е да осъди управлявалите страната от 1.I.1941 г. до 9.IX. 1944 г. по време на участието на България във Втората световна война. Съдът е използван от властта на ОФ и за уреждане на политически сметки, вследствие на което са обвинени и осъдени значителен брой политици и интелектуалци, противници на властта на ОФ.

След завземането на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 9 септември 1944 г. започва изпълнението на отдавна планирания в Москва от Сталин процес за поробване на България. Етап от него е ликвидирането на политическия, икономическия и културния елит на България.

Българските комунисти се заемат да изпълняват съветската поръчка. На 30. IX. 1944 г. Министерският съвет приема единодушно, включително и от съюзници на БРП(к) - тогава земеделците на Никола Петков и социалдемократите - Наредба закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването й в “Държавен вестник” - 6 октомври 1944 г., бр. 219, и е изменяна двукратно.

Приемането на наредбата е трябвало да сложи край на своеволията, убийствата и терора в страната на взелите властта след 9 септември 1944 г. комунисти и земеделци. На 5 октомври 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев отправя апел да се сложи край на произволите и злоупотребите с властта.

По-голямата част от съдиите се избират от ОФ - “от най-добрите граждани”, а останалите, включително председателите на съставите - от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, т. е. от политически орган или от изпълнителната власт. Обвинителите и главният обвинител се назначават от Министерския съвет. Изискване за образователен ценз, включително и юридически, няма.

За лично укривателство на търсени от Народния съд, наредбата закон предвиждала наказание от редовните съдилища в размер от пет до петнадесет години, като под ударите на тази разпоредба не попадат членове на семейството.

Народният съд се състои от върховни и областни състави. Върховните състави са следните:

Първи - за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници.

Втори - за съдене на депутатите от XXV обикновено народно събрание.

Трети - за съдене на обявените за “провинени” български експерти по установяването на извършеното от СССР катинско клане и по аферата “Виница”.

Чевърти - за съдене на военните престъпници.

От областните състави на този съд 9 са в София. Шестият разглежда дела срещу “профашистки” журналисти, писатели и общественици, деветият - срещу “фашистките” съдии и прокурори. Други са срещу преследвачите на партизаните, срещу началници на Дирекцията на полицията, Държавна сигурност, гонителите на евреите, жандармерията, Разузнавателното отделение на Министерството на войната и т.н.

Върховните състави са 13-членни, а областните се състоят от 5-има членове. Общият брой на областните състави е 68.

Според този извънреден наказателен нормативен акт, в редица случаи и с обратна сила, са обявени за престъпни:

1. Сключване на договори с воюващите държави, обявяване на война, нарушаване неутралитета на България спрямо СССР, непредпазване на народа от увреждане чрез войната, изпращане на български войски в Югославия и Гърция, “за да преследват народоосвободителните войски на тези страни”.
2. Противозаконно облагодетелстване чрез властта, извършването на тежки престъпления на политическа основа.

3. Служба на Германия или на съюзниците й.

4. Поставяне в опасност на български войски от техните ръководители.

5. Предаване на “полицията, жандармерията и войската на такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи”; “явно пристрастие и грубо престараване” от страна на магистрати.

6. Изразяване на подкрепа чрез “действия, писания, слово или по друг начин” за горните деяния или за гоненията на евреите

На 3 юли 1945 г. главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 2618 смъртни, 1226 доживотни тъмнични, 8 20-годишни, 946 15-годишни, 687 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания.

Броят на процесите е 135, общият брой на присъдите - 9 155. По Дело № 6 са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително вече убити, като Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Петър Амзел и други. По други данни обвиняеми пред Народния съд са 11 122 души, смъртни присъди получават 2730, оправдани са 1516.

Между осъдените на смърт са тримата регенти, 22-ма министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и др. На доживотен затвор са осъдени 4-ма бивши министри (проф. Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2-ма царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други.

За сравнение - осъдените на смърт в Нюрнбергските процеси са едва 12 души, спрямо 2618 от българския Народен съд.

Несправедливите присъди са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. специален закон. През 1996 г. Върховният съд на Република България отмени част от присъдите на Народния съд с мотив “липса на доказателства”.

Автор: Драгомир Драганов
Източник: www.24chasa.bg

Добави в Svejo